Едно нещо, което създава напрежение в екипите е усещането, че непрекъснато се случва нещо зад гърба на хората. Вместо да се управлява с ясни цели и приоритети, управлението наподобява зигзаг от спешни промени и неприятни изненади.

Работата е там, че понякога за самите мениджъри много от тези спешни промени са еднакво изненадващи. Нагоре по веригата се взимат решения, които не се комуникират последователно и каскадно, а шоково и изненадващо за всички.

За да се преодолее естествената тревожност в подобни ситуации е необходимо просто мениджърите ясно и често да комуникират какво знаят и какво не знаят за нещата, които вълнуват хората.

Някои мениджъри се притесняват да (си) признаят, че не знаят всички подробности за важни предстоящи промени и така допринасят за усещането в екипите си, че спестяват информация по една или друга причина. Естествено, резултатът е засилване на коридорните дебати, слуховете и ефекта на разваления телефон.
​
Мениджърите, които създават усещане за сигурност и предвидимост в екипите си не се притесняват да кажат какво не знаят. Но те казват и какво правят, за да има максимална яснота за всички, независимо от зигзага на спешни промени и неприятни изненади

Прекалено много приоритети водят до постоянен хаос и изтощение. Прекалено малко – до отпускане.

Напълно нормално е на годишна база приоритетите да се броят на пръстите на двете ръце. За някои компании – и на пръстите на двата крака.

Но на ежедневна база пръстите на едната ръка са повече от достатъчни. Нещо повече, един основен приоритет на екипа за деня може значително да повиши мотивацията и да улесни работата.

Определянето на ЕГН (едното голямо нещо) за деня създава по-голяма яснота и отговорност. Нереалистичните цели и безбройните приоритети предизвикват обратното – избягване на отговорност, цинизъм и токсичност.

Често несвършването на нещо важно се обяснява именно с прекаленото много приоритети. В един момент, многото приоритети се превръщат в универсално извинение за несвършването на която и да е работа. Отговорността се размива. Резултатите изостават. Хората започват да хабят повече време в оправдания и обяснения, отколкото в съзидателна и съществена работа.

Стартирах с метафората за пръстите на ръката. Хората избират един определен пръст за мениджърите си, които не проявяват чуваемост. Този пръст не се показва физически, но може да се разпознае по (без)действията.

Естествено, пръстите се показват и в двете посоки. Защото няма чуваемост и в двете посоки.
​
Сега, сигурно си помислихте, че действително е така – другите не проявяват чуваемост. Това е по-малкият проблем. Истинският проблем е, когато самите ние не проявяваме чуваемост, а я изискваме от другите.